Беше началото на декември 1954 г. Дни, паметни за завършилите курса за „Младши инструктори по туризъм”, организиран от тогавашното ДСО „Торпедо”. Предстоеше провеждането на заключителния многодневен поход из Рила, след което курсистите щяха да получат дипломите за званието си. Броят им беше 47 души, разпределени в 4 отделения. Преобладавахме младите курсисти – под 30-годишна възраст. Обичащи от юношеството си родните планини и полета, горите, върховете…
Единственият страничен очевидец на цялото събитие – падането на лавината и затрупването на групата, е Стефан – хижарят на х. „Рибни езера”, който пръв изтичва до мястото на падналата лавина и взема участие в първите спасителни действия заедно с туристите, останали извън лавината или самоизмъкна- ли се от нея. Тъй като по това време хижите нямаха никаква връзка с останалия свят, той слага ските и се спуска право надолу през езерния циркус, по пътеката през гората до Партизанска поляна (сега Кирилова) и стига до Рилския манастир. Оттук, около 9 ч. сутринта, по телефона от пощенския клон съобщава за нещастието в Централата на ПСС София на двамата щатни служители – Петър Златев, началник ПСС, и Стефан Камбуров. Те веднага започват по телефона да набират участници за спасителната акция. Така, около 12 ч., през канцеларията на ПСС, която се помещаваше в двуетажната служебна сграда на БЧК във вътрешния двор на болница „Пирогов”, се събраха няколко екипирани спасители, които сформираха първата група от 6 човека: Стефан Камбуров, Христо Борисов, Петър Москов, Емил Милчев
известни алпинисти и планински спасители (сега покойници) и двама по-млади спасители – Иван Хайдутов и пишещият тези редове – тогава студенти. Качихме се в една малогабаритна болнична линейка, като едвам се сместихме вътре прегърбени заедно със ските, щеките, раниците и санитарните чанти в краката. Към 14 ч. потеглихме на път. Още в началото се разбра, че ни предстоят много трудности. Претоварената каросерия непрекъснато опираше в гумите, линейката се движеше много бавно и с чести спирания. Привечер пристигнахме уморени и изнервени в гр. Дупница. Беше ясно, че не можем да продължим с тази кола. След неколкочасови усилия, молби, разговори и т.н. успяхме да се прехвърлим на друга, по-добра кола, и продължихме по тъмно към Рилския манастир. Около 23 ч. вечерта пристигнахме на Партизанска поляна
тук свършваше пътят. Свалихме багажа, сложихме ските с колани и се прехвърлихме на отсрещния бряг на реката. Започнахме изкачване по пътеката, която преминава през стръмен, лавиноопасен склон с много серпентини, т.нар. къркулици. Зимата беше подранила и в началото на декември в планините вече имаше достатъчно сняг за ски. Бавно напредвахме, правейки пъртина със ските в дълбокия сняг на пътеката. Идиличната картина не съответстваше на драматичната обстановка, която ни очакваше. В хижата пристигнахме около 2 ч. след полунощ. Тук
търпение чакахме 43-те участници да тръгнем на похода. На 8 декември заваля обилен пухкав сняг. Снежинките – едри, се сипеха върху стария сняг. Напрегнато оживление и разговори, особено вечерта, в ръководството на похода…
Оповести се, че рано сутринта тръгваме на първия дневен преход. С радостно вълнение в душите нарамихме тежките раници. Бяхме подредени, както се полага по правилата – най-напред ударната група за биене на пъртина в навалелия почти до колене нов сняг. Бяхме посрещнати от участниците, които не бяха пострадали и които ни въведоха в създадената обстановка. Набързо изпихме по чаша чай и се подкрепихме с няколко залъка. Пострадалите лежаха на наровете в хижата. Установи се, че има двама загинали и доста контузени, от които 5-6 по-сериозно. Уверихме се, че всички участници са налице, с изключение на един, който е останал в лавината и до този момент не е открит. Веднага огледахме терена и набелязахме местата, където трябваше да се проведе търсенето. Лавината се беше свлякла на широк фронт от целия склон над горното езеро (по който на големи серпан- тини е трасирана лятната пътека) и образуваше голям нанос с дебело челно натрупване. Незабавно започнахме сондиране с лавинни сонди. След около час под голяма скала на склона бе открит последният от участниците и трети загинал в тази лавина (струва ми се, че това беше Марковски). На разсъмване започнаха да пристигат и други участници в спасителната акция. Най-напред бяха група войници от планинската част в Дупница. (Тяхното присъствие запомних с това, че ми откраднаха кандахарите на ските). Пристигна и П. Златев – началник на ПСС, който веднага пое общото ръководство и въведе необходимия здрав ред. Пристигналите лекари-спасители установиха състоянието на всички пострадали и направиха необходимите превръзки и обездвижвания. Около обяд се чу силен моторен шум. Над циркуса няколко пъти прелетя самолет, след това се сниши и спусна десетина парашута с товари, в които имаше одеяла, разглобени носилки, хранителни продукти, в т.ч. захар, шоколади и, разбира се, няколко бутилки коняк. Някои от парашутите се приземиха в околните ла- винни склонове и тяхното извличане ни причини още напрежение. Това бе първият случай у нас, в който спасителите в акция получават помощ от въздуха с товарни парашути. Докато акцията течеше тук, на терена, в София няколко човека, начело с Ал. Белковски, образуват група за съдействие (днес т.нар. кризисен щаб), бързо осигуряват самолет, на- и
товарват парашути със снаряжение и храни оттук и въпреки оскъдната информация и кратки срокове, го отправят към мястото на нещастието.
Изминаха 62 години от „нашата” лавина
с водача. След тях жените и останалите мъже, следвани накрая от спасителите. И така върволицата ни се изви нагоре по пътеката за Йосифица.
В ранния следобед започнахме приключване на акцията и подготовка за евакуация на пострадалите. По-леките случаи тръгнаха надолу с придружител. Проблем беше свалянето на останалите – тримата загинали и 5-6 по-тежко пострадали, за които се налагаше транспорт в неподвижно състояние с шейна. А шейни нямаше, с изключение на една, която принадлежеше на хижата. Наложи се на нашите ски да се сковат напречни летви – така бе поставен и здраво обвързан всеки от по- W страдалите, ^ предвари- 5 телно добре облечен и обвит с одеяло. Всяка шейна се теглеше с въже от двама души, а отзад се буташе с щеки също от двама. Отстрани помагаха също 1-2-ма души, които следяха шейната да не се прекатури в дълбокия до метър и още неулег- нал сняг. С големи усилия и затъване в снега за няколко часа преминахме циркуса и навлязохме по тъмно в гората. Тук трудностите също бяха големи – тясна пътека, тъмнина и пр. Малко след полунощ на третия ден достигнахме Партизанска поляна. Междувременно се разминахме с нови групи, които се изкачваха нагоре, за да свалят излишното имущество от парашутите. Загиналите и пострадалите бяха извозени с линейки, а спасителите – с автобус до Рилския манастир. Тук ни въведоха в една голяма, топла и светла стая – манастирска одая, застлана с черги. Насядахме уморени на пода, опрели гръб в стените. От ръка на ръка тръгнаха няколко бутилки с малиново вино от дядо игумен. Трябва да се
та почивка на крак извилата се като разтегната буква S наша група. Първите, най-го- ре в права линия, напреки на височината, вторите – леко вляво, перпендикулярно на
качването и още малко по- вляво – последните. Водачът бе с вдигнат пикел в ръката – сякаш за поздрав. Видях вдясно розовеещото от изгряващото вече слънце чело на връх Йосифица. Миг след това се чу вик: „Лавина!”
Вдясно от нас съзрях движещия се сняг и премятащите се в него хора. Още миг след това плисна и върху нас сняг и ни затрупа – къде
спомене, че по това време игуменът на манастира и няколко монаси бяха съпричастни на ПСС и образуваха спасително ядро. Уморени, веднага всички заспаха и така подпрени на стените, ни събудиха рано сутринта. Отново се върнахме на Партизанска поляна да приберем, подредим и натоварим сваленото отгоре излишно имущество. След обяд с автобус ни извозиха до София.
Така приключи тази акция. Досега едва ли има друг случай у нас – почти 50 човека едновременно да попаднат в лавина. За да стане това, очевидно участниците в групата са допуснали няколко основни грешки. Планинският склон срещу хижата е безлесен, с голяма денивелация, широчина и наклон, изключително подходящ за лавини. По него минава лятната пътека. Предната нощ е навалял около 40 см пресен сняг. Групата е трябвало да изчака или да премине право нагоре по сравнително безопасен маршрут – значително встрани (наляво) от този склон. Вместо това участниците са тръгнали на дълги диагонали по склона, подсичайки лавинната маса, при това без необходимата дистанция между тях. Освен този злополучен край случаят стана и повратен момент в развитието на ПСС, като разкри неподходящата и недостатъчна екипировка и снаряжение, липсата на сигурни радиовръзки, транспорт и т.н. Във връзка с това по инициатива на П. Златев няколко участници в спасителната акция съставихме изложение до тогавашния министър- председател Вълко Червенков, в което описахме събитието и предложихме да се вземат необходимите организационни и финансови мерки за подобряване състоянието на ПСС. Предостави се възможност ПСС да ползва радиовръзки и специален транспорт от МНО и МВР, спасителите да взимат служебни отпуски при акции и курсове, започна курс за спасители-па- рашутисти и т.н.
Януари 2010 г.
повече, къде по-малко. Тук- таме се видяхме захванати или заклещени за неголеми скални прагчета. Вече някои от ръководството, като Марин Диков и Васил Попов, тичаха нагоре – всичко бе стихнало долу ниско – снегът и затрупаните хора. Загинаха трима души – водачът ни инж. Павел Хинов и двама студенти от Юридическия факултет
Жорж Клисаров и Васил Марковски. Тежко пострадаха 6-има, някои от които бяха открити и спасени на другия ден рано сутринта от сборна група спасители.
Хубави думи мога да кажа и сега за спасителите, особено тези от Пловдив, които рано през нощта бързали да се качат на хижата, капнали, на крак изпиха чая и хукнаха да сондират и рият в снега, който специалистите по-късно определиха като „плочес- та лавина”.
На хижата и в раниците ни се оказа, че няма най-елементарното пособие, нужно при такава беда, а именно
лавинен шнур и сонда. Затова през целия ден, до смра- чаване, можещите от курса ровеха, както могат, без резултат да открият някого от заритите, освен водача ни, останал почти над стихналата лавина. Дойде около обяд военният вертолет с помощ за нас, направляван от известния в миналото планинар Емил Милчев – Шмайзера. Хвърлената помощ вятърът отнесе по посока на зимната пътека, сякаш там е трябвало да минем и ние, а не по лятната пътека…
В общи черти – това се случи. Последваха различни коментари, изводи, разбор на вината за станалото нещастие, дори искане на съд за виновните…
После загинаха още 11 души в прегръдките на лавина, пак в Рила, водени от специалисти в планинското дело в столицата. Така скъпо се плащат пропуските и грешките в планината… А тя не прощава на подценилите я!
В началото на декември 2009-а, 55 години от нашата „лавина” край Рибните езера, се срещнахме за 55-и пореден път. Броят ни намалява, възрастта ни нарасна достатъчно, но ние на този ден се срещаме всяка година, спомняйки и хубаво, и недобро. Допреди десетина години тези ежегодни срещи ставаха на хижа в планината, идваха с нас и близките на Жорж Клисаров. Сега се събираме в София. Необясним е този факт за някои хора, но ние знаем, че това, което се случи край Рибните езера, няма да избледнее в паметта ни, докато сме живи. Станахме повече от близки. Съпричастни сме едни към други в радост и неблагополучия, помагаме си. Все още обичаме планината и живеем с хубавите спомени от нея. Когато можем, излизаме сред природата, мислим и за съхранението й, помагаме тихомълком и сега, защото я обичаме.
Не е секнала радостта ни, когато гледаме, макар и от по-ниското вече, планинските висоти, боровите и буковите гори, цветенцата как пъстреят и ни се усмихват… Това е непреходна духовна ценност. Постигнали сме я чрез туризма. Какво повече да ни топли в напредналата ни възраст. Роденото в планините другарство е неоценимо!
Четем в-к „Ехо” – прозорец за планинарството у нас и по света. И така пътуваме мислено с авторите. Благодарим от сърце!
РАДКА БАКАЛОВА, З.Д. НА БТС
