Как създадоха “Български Планинарски Клуб”

Датата 19 ноември 1929 г. бележи нов момент в развитието на туристи­ческото ни движение. На тази дата 18 ентусиази­рани планинари полагат началото на една нова организация – Българския планинарски клуб, която впоследствие изиграва важна роля за бъдещото развитие на родния алпи­низъм.

Макар и неорганизирани, а в някои случаи и без опре­делена алпийска стойност, проявите на българските планинари от предорганизационния период имат важно значение за историята на туристическото ни и алпий­ско движение. Още в зората на зараждащото се туристи­ческо движение в България (1895 г.), когато родоначал­никът на организираното ту­ристическо движение Алеко Константинов отпечатва на страниците на в. „Знаме” своята историческа покана до любителите на българ­ската природа да се изкачат на Черни връх и да основат своя туристическа организа­ция, един българин – млади­ят студент медик, по-късно известен професор-хирург

• Параскев Стоянов, с дръзновението на своите 24 г. из­качва вр. Гран Комбен (4318 м) в Швейцария. Датата е 1 август 1895 г. За тази своя проява той получава поз­дравления лично от Алеко Константинов. „И покойният Алеко през 1895 г., когато се завърнах от тая моя екскурзия, ми козирува и ме поздрави” – пише в спомените си Парас­кев Стоянов.

Подвигът му в ония години увлича и други българи, студенти в реномирани западно­европейски универси­тети, и те бързо следват неговия пример. Още от ученическата скамейка Иван Малеев заживява с мечтата да се изкачи на пър­венеца на Стария континент

• Монблан (4307 м). Тази възможност му се отдава на 3 август 1903 г., когато той вече е лекар в Лион. Запле­нен от красотата, която се открива от „Покрива на Ев­ропа”, и въодушевен от труд­ното изкачване, Иван Мале­ев възкликва: „Монблан! О, да, на неговия връх съм и щастлив съм! За таз насла­да, що изпитах, Алфреду тъй съм благодарен (неговият гид – б.а.), тъй съм благо­дарен.” По това време БТД развива посредствена дей­ност, което дава основание на по-младите и енергични туристи да основат Юноше­ския туристически съюз. И именно те, ръководейки се от това, което са чули или прочели от западните изда­ния, започват плахо да го внедряват и у нас.

В околностите на с. Кула, близо да пещерата „Св. Пет­ка”, те намират една скала, висока 10-15 метра, и започ­ват да се упражняват в сво­ите катерачни действия. За тези първи опити главатарят им Хелмут Брокс пише: „Ис­кахме да напра­вим катерачни упражнения, за каквито бяхме чували и чели, че се практикуват на запад, но въ­жето повече ни пречеше, от­колкото ни помагаше, и ско­ро го захвърлихме.” Въпреки това тези младежи стават пионери на катерачната тех­ника у нас, а скалата Дикили Таш – първият катерачен обект в историята на бъл­гарския алпинизъм. Изкач­вания по скали (породени от практическа необходимост) вероятно датират още от по- рано и са дело на пастири и иманяри. Тези опити са без всякакви специални съоръ­жения и не са целенасоче­ни като алпийски занима­ния. Ето защо катерачните упражнения на русенските младежи се считат за едно но и имало деликатни момен­ти. Един час по-късно група­та тръгна обратно и нощува в предварително подготвена палатка на 4500 м н.в.

Още в първите години след войните и двата съюза въз­обновяват своята дейност, като особена активност про­явяват членовете на ЮТС от София и Самоков. Сред някои от тях се оформят групи с подчертан интерес към високото планинарство и зимния туризъм. Те пред­приемат редица пътувания из Рила с цел да опознаят най-високите и недостъпни части. Група само­ковски уче­ници от гимназия „К. фотинов” об­хождат Рила през 1912 г. и след това основават свое ученическо дружество „Цар Иван Шишман”. Техни­те преходи не са само през лятото, а и през зимата. Така например през февруари на 1915 г. под ръководството на ф. Панайотов няколко младежи се изкачват на вр. Мусала откъм р. Бели Искър. Тъй като в архивните и лите­ратурни източници липсват данни за по-ранно изкач­ване на балканския първе­нец при зимни условия, ние считаме, че това може да се приеме като първо зимно овладяване на вр. Мусала.

Делирадев  обяви за пър­во зимно изкачване на този връх това на ръководената от него група, осъществено на 7 април 1923 г. Големият авторитет на Павел Делирадев и това, че неговото из­качване получава разгласа чрез пресата, прави факта да влезе в историята на бъл­гарското планинарство като първо зимно покоряване на Балканския първенец.

Зачестилите зимни излети във високата планина поста­вят пред участниците в тях все по-големи трудности от техническо естество, което ги убеждава в нуждата от во­дене на специални алпийски упражнения. На своето от­. четно годишно събрание ■■; през 1924 г. софийски­ят клон на дружество „Алеко” подчертава, че „отделни софийски другари започнаха практически упражне­ния в тази насока”.

В началото на 1924 г. в икономиката на западноевропейските страни, в това число и на България, започва етап на стабилизация и това дава възможност и по-благоприятни условия и за развитието на задгранич­ната дейност на БТД и ЮТС. Така през лятото на 1924 г. 15 членове на ЮТС органи­зират първата задгранична екскурзия до Алпите с цел изкачването на австрийския първенец Гросглокнер (3798 м). Достигайки до ледника Пастерцен, преценявайки своята подготовка и най-ве­че екипировка, те решават да се завърнат обратно, без да са направили опит за из­качване на върха.

Младите представители на ЮТС обаче не се отчайват от неуспеха, а още по-упо­рито се залавят за повиша­ване на своята подготовка и набавянето на специалната екипировка. Под ръковод­ството на словослагателя от Държавната печатница Ото Бауер на Витоша се провеж­дат съвсем наивни упражне­ния по алпинизъм

Поредният подвиг на Иван Кожухаров и неговите прия­тели показва, че за силата на човешкия дух и приятелство­то няма прегради. Няма пре­гради и за Иван Кожухаров – инвалид от 1990 г. и оттогава прикован на стола, за чиито житейски и планинарски под­визи в.”Ехо” е писал неедно­кратно.

Участниците вместо с обувки се катерят по чорапи и с по­мощта на старо артилерий­ско въже. Все по това вре­ме (1919 г.) Крум Новаков (Кумата) донася от Австрия и първите алпийски съоръ­жения: чифт котки, ледокоп и въже, с които започват истински упражнения на Ко­мините и Резньовите. Подхо­дящи места за упражнения нашите младежи намират на Лакатник и най-вече на острите зъбери на Рила – в Мальовишкия дял.

Задграничните екскурзии на ЮТС стават традиционни, като отново са насочени към Гросглокнер. И успехът не закъснява. През 1928 г. на върха успяват да се изкачат трима души: Тодор Тодоров (Гос), д-р Любен Радославов и инж. Никифор Никифоров. Този техен успех с право се счита за първо организира­но изкачване на висок ал­пийски връх в историята на българското планинарство. През 1926 г. като студент в Гренобъл постъпва един от най-активните членове на ЮТС – Александър Белков- ски. Попадайки в сърцето на световния алпинизъм, той изкачва много върхове и натрупва ценен опит, кой­то впоследствие предава на българските планинари, тръгнали към алпийските маршрути.

Осъществили няколко ус­пешни излета до Алпите, изкачили някои от най-из­вестните им върхове, мла­дите планинари трябва да напуснат любимата си орга­низация, защото съгласно нейния устав са имали право да членуват в нея до 25-годишна възраст. Дейността на БТД по това време не ги задоволява, защото по вре­ме на задграничните си из­лети те са видели разликата между туристите, които се любуват на долините и тези, които се катерят по върхо­вете. След продължително дискутиране по този въпрос те решават и у нас, по подо­бие на съществуващите вече в почти всички европейски страни алпийски клубове, да положат началото на една нова организация, която да събере на едно място всич­ки, които имат отношение към високите планини. Така логично се стига до датата 19 ноември 1929 г., за която ще стане дума отново в един от следващите броеве на вестника.

Доц. Сандю Бешев из”В.Ехо”