„Звезди” – това е първата дума, която чувам от д-р Любен Телчаров. Той се мъчи да ме събуди и като не намира друг начин да изрази радостта си, възбудено продължава да повтаря: „Звезди, звезди, Миронец. Ставай.”Лошото време ни е застигнало в малка хижа, закътана високо в тази глуха пиринска долина. Вече три денонощия вали сняг. Облаците,мъглата и вятърът правят планината недостъпна. Храната ни е на привършване търпението също. Затова не ме изненадва възторгът на моя приятел.Буден съм! Още е много рано. Навън е тъмно и студено, през заскреженото прозорче на стаята действително надничат ярки звезди. Имам чувството, че в мрака виждам действително ухиленото лице на Пината (това е планинарският прякор на д-р Телчаров). Напълно споделям неговата възбуда и явно нетърпение.Звезди, звезди!Бледата светлина на запалената кибритена клечка гони мрака в ъглите на стаичката, в която сме се настанили. Поглеждам часовника. Часът е едва пет, но ние делово и без да губим време в напразно суетене, запалваме огъня и приготвяме закуската. Според неписаните правила на туризма при походите в планината закуската е най-важната „храна”. С последните остатъци от захар, какао, чай и сок от два портокала Пината напълва два термоса. Топлото „питие” (не знаем какво име да
му дадем) трябва да ни дава сили и бодрост в трудния и пълен с неизвестности преход, който ни предстои по карстовото било на високия северен дял на Пирин. Такъв преход при зимни условия още никой не е правил. Ние щяхме да сме първите. Маршрутът, по който се каним да минем, има само два годишни сезона – снежен и безснежен. Вече няколко пъти бях минавал по него по време на безснежния период и познавах добре целия маршрут. Разбира се, беше ми ясно, че през снежния период картината на познатите от лятото местности силно се променя от обилните снегове, от снежните козирки по билата, от
лавините и навяванията по върховете и ръбовете, през които предстоеше да минем.
Знаех, че след всяка снежна буря местността придобива нов, непознат облик. В този смисъл действително ни предстоеше една среща неизвестното.Билото, по което се редят върховете – Разложки Суходол, Каменитица, Баюви дупки, Бански Суходол, Кутело и Вихрен, както и основното предизвикателство по маршрута – Кончето, никъде не са по-ниски от 2600 м н. в. От своя страна котите на изброените върхове сериозно респектират
с височина от 2700-2900 м н.в. Това е несъмнено труден маршрут. Но именно за зимен поход по това било на Пирин съм си „точил зъбите” вече няколко години. Не зная дали ще успеем, но сме сериозно решени да опитаме. Нека да припомня, че датата е 3 март 1934 година. По това време алпинизмът у нас е в пелени, а върховете все още очакват първите си покорители.И така – на път!Дълбокият Суходол, притиснат от стръмните гористи склонове на връх Окаден от север и отвесите на скалистите Стълби и Каменитица – от юг, е покрит с дебел, пухкав сняг. Ските затъват до 40-50 см. Газейки в дълбокия сняг, се сещаме за нашите приятели Владимир Загоров, Александър Белковски и Божидар Стоичков. С тях имаме уговорка да тръгнат от х. „Бъндерица” и да подготвят стъпки по
северозападния ръб навръх Вихрен, за да облекчат края на нашия маршрут. Не се
съмняваме, че и те са изчакали също като нас в хижата да отмине лошото време и сега
са на път към върха.До големия праг, който прегражда долината, вървим все още по здрач, който постепенно избледнява от първите лъчи на утринното слънце. Все по-ясно изпъкват близките обекти. Самотните мури, пръснати по границата на горския пояс, вече ясно се очертават пред нас. Открива се и скалният феномен Стълбите. Седемте каменни стъпала с размери, достойни за легендарния Крали Марко, са стъпалата, по които алпинистите се изкачват към своето майсторство в катеренето. Те са любимо място за дивите кози и
сериозна защитна крепост на планинския еделвайс – символ на победата над недостъпните планински зъбери и канари.С всяка стъпка все повече и повече минути се изронват в дълбоките следи, оставащи в девствената снежна покривка. С всяка от тези
минути расте и нашето безпокойство. От запад, отвъд билото, нахлуват мрачни облаци. Когато наближаваме подножието на Стълбите, слънцето пробива с лъчите си ниските тъмни облаци на изток и залива с пурпурчелата на върховете Окаден, Суходол и по-далечния – Албутин (сега Бутин). Сигурно така бяха осветени и Стълбите, и връх Каменитица, но ние сме твърде близко и пред нас те се извисяват като страховити и мрачни пирамиди. Сенчестите им стени допълват с контраста си картината, която се от
крива пред нас. Наоколо е все още тихо. Няма вятър, но вече чуваме, че някъде оттам, накъдето отиваме, приижда на вълни познатият вой на буреносен вятър.Над билото се открояват заснежени върхове. Спираме за малко на завет. Споглеждаме се многозначително: „Какво беше, какво стана!” – тази поговорка никога не ни се беше струвала по-вярна и по-жестока. Не бяха необходими много думи, за да се разберем. Свързваме ските върху раниците и притягаме котките към обувките. С тридесетметровото конопено въже, скатано надве, правим една съвсем надеждна връзка. Въжето скатаваме надве, за да скъсим разстоянието помежду си и да не тежи то само наединия от нас. Облечени сме добре. За пръв път у нас са изработени анораци с качулка по френски модел, донесен от Пината.Вярваме, че за успеха на нашето „предприятие” ще е полезен неговият опит, придобит от участието му в туристически турове из Дожинските Алпи, откъдето се беше върнал наскоро. Затова Пината предлага да поеме осигуровката, която,
както се знае, е особено важна за успешното придвижване на една свръзка. При надеждно осигуряване водачът е много по-уверен и спокоен, когато проучва и трасира пътя по стръмните участъци. През този ден Пината доказа, че в трудни моменти може да се справя
умело и решително.Часът е девет. Привършваме подготовката за щурмуване на неизвестността, която крие голямата гърбица от сняг, образувана на подветрения склон на седловината на главното било. От него на изток се отделя късо и в началото по-ниско
било. То дели Суходолския от Белоречкия циркус и завършва с връх Окаден. Скоро без особени усилия изкачваме това било. Там ни посрещат първите пориви на вятъра, който се засилва с наближаването на превала. А там, зад него, откъм наветрения склон на Влахина река, с яростта на бясна глутница се нахвърлят върху нас снежни вихри в зловещ съюз със смразяващ студ. Спасение от този ад е движението. Затова даваме гръб на стихийния вятър и тръгваме по главното било на юг, към първия връх от веригата – Разложки Суходол, висок 2640 м н.в. Денивелацията от основното било не е голяма и изкачването
на върха е леко. Помага ни и попътният вятър, който ни блъска в гърба и малко отдясно. Големи неприятности ни създава натискът на вятъра върху ските, вързани към раниците. Понякога неговите пориви ни карат да залитаме и да присядаме в снега.Силно подръпване на въжето ми подсказва, че Пината иска да се спра и да се огледам назад. Неговото предложение е да спрем за минутка и да изпием по чашка от „чудотворното” питие в термоса. И беше прав! Тази чашка топло питие ни се стори толкова ароматна и вкусна. Тя
ни вля нови сили, създаде ни чувство на комфорт сред хаоса на снежната виелица.Пихме за първи път през този преход. Кога ли щяхме да пием за последен път и къде? Подсъзнателно си задавахме този въпрос, изправени пред неизвестността, която така дръзко предизвиквахме. Предстоеше ни да се борим не само с бурята, студа, височината, снега и собствените ни тревоги. Предстоеше ни сериозно изпитание – преминаване през Кончето!За мащабите на нашите планини този ръб заема едно от първите места по трудност и риск при преминаването по него. Сега към обичайните трудности и опасности се прибавяше и лошото време. Бяхме ли готови за предстоящото предизвикателство? Бяхме ли разчели вярно риска, който поемахме? Щяха ли да ни стигнат силите и опитът, за да се справим успешно с трудностите, които ни очакваха? Тогава нямахме ясни отговори на тези тревожни въпроси. Бяхме решени да осъществим този преход независимо от трудностите и риска. Тях приемахме като нещо напълно естествено и реално като даденост на момента. По-късно много пъти съм си припомнял този епизод, за да си дам сметка, че повечето от нещастията, случили се с туристи и алпинисти по високите планини не само у нас, но и в Алпите, в Кавказ и Памир, са резултат от недооценяване на обективните опасности, на собствените възможности и спортно-техническата и физическата подготовка.
Тогава, при нашия рискован преход, разбира се, не можехме да оценим реалистично всички рискове и опасности. Все още нямахме опит – та нали това беше първото преминаване на Кончето при зимни условия. И то какви условия!На следващия връх – Каменитица, с надморска височина от 2726 м, не можахме да пием от нашия ободряващ еликсир. Не посмяхме да рискуваме да свалим ръкавиците си, за да се ровим из раниците. Студът с ледените си пръсти щипеше жестоко откритите части на лицето. Това ни накара да бъдем особено предпазливи.Видимостта е нищожна. Понякога, обръщайки се назад, виждам как въжето се губи в мъглата, като че ли е вързано за нея, а не за моя партньор – Пината.Вече знаех от опит, че обикновено по високите части на планините ветровете духат с часове, дори с дни все в една и съща посока. Това ме накара да се замисля, когато по пътя от връх Каменитица за следващия връх – Баюви дупки вятърът започна да духа право в гърба ни. Дотогава го чувствахме откъм гърба, но и малко отдясно. Знаех, че билото между двата върха продължава на изток по главното било почти по хоризонтала. Това ме накара леко да променя посоката, за да чувстваме напорите на вятъра от същата посока, както и досега – отзад и малко отдясно. Както и очаквах, започнахме да слизаме
надолу. Това ми показа, че пак сме попаднали на главното било. Този път опитът помогна!
Когато стъпваме на връх Баюви дупки (2820 м н.в.), часът минава единадесет. С Пината се разбираме повече със знаци, отколкото с думи. То и жестовете трудно се разбират, защото очите ни са замрежени от заскрежените мигли и вежди.
Това, което трябваше да си кажем, беше, че ни са нужни няколко живителни глътки от нашето питие. Изваждаме термоса и ознаменуваме междинната победа над височините и снежната стихия с малко сгряваща
течност и няколко минути отдих… Независимо от лошото време започваме да чувстваме по-голяма увереност, че непокореният все още при зимни условия скален ръб – Кончето – ще бъде преодолян успешно от двама алпинисти.Отново сме на път, изправени пред нови изпитания. Сега към борбата с вятъра и студа се прибавя и трудният терен. Скоро след връх Баюви дупки билото се стеснява така, че образува остър снежен ръб. Той не е много
дълъг – около триста метра, но стените му са извънредно стръмни, а основите им се губят някъде надолу в циркусите, които ние не виждаме. След нашето преминаване снежният ръб си остава непокътнат, защото ние сме го прекрачили и стъпваме от двете му страни. Движим се бавно и тромаво като пингвини. Едва отминали този труден участък, след стотина метра се натъкваме на ново стеснение. То е без ръб, но има малка снежна козирка, надвесена над циркуса – Баюви дупки – от лявата ни страна. От другата ни страна се простира широк снежен склон, който, слизайки надолу, става все по-стръмен. Преминаваме този участък, като се придържаме възможно най-близко до снежната козирка.Следващото безименно връхче е осеяно с подаващи се под снега скални късове,
покрити с тънък лед, който хрущи под стъпките ни. Преодоляваме го бързо и спираме за кратка почивка приблизително на това място, където две години по-късно беше построен сегашният малък дървен заслон. От това място опитвам един необичаен траверс, който да ни изведе точно в началото на Кончето. „Изхитрявам се” да не изкачваме връх Бански Суходол, защото естествено след това трябва и да слезем от него, а това ще ни затрудни и главното ще ни забави. Затова решавам да минем по диагонал, но много скоро разбирам, че това не е най-удачното решение. Колкото повече навлизаме в този траверс, толкова снегът става по-дълбок. Характерът на терена и натрупаният сняг създават опасност от свличане на лавина. Затова обръщам гръб на вятъра и започвам едно дълго и мъчително изкачване право нагоре. Пикелите почти не ни помагат. Те с лекота се забиват без остатък в дълбокия рохкав сняг. Щеките ни бяха вързани на раниците при ските. Тогава още
не бяхме усвоили простата, но много удобна техника да се изкачваме зимно време нагоре по стръмнините без ски, а само с щеки.Всяка стъпка ми коства огромни усилия. Снегът е дълбок повече от 50-60 см. И за да направя крачка нагоре, трябва да изваждам крака си над повърхността на снега и после да натъпквам следващата стъпка многократно, за да
спечеля 15-20 см. Усещам, че без да искам, броя наум стъпките. Излязоха повече от четиристотин. Този път „хитрината” ми излезе солена, но когато стъпваме на връх Бански
Суходол (2884 м н.в.), получавам заслужена награда – чаша топла напитка.Непосредствено до нас и под нас над пропастта Бански Суходол са надвиснали
снежни козирки. По целия силно наклонен скален ръб са изваяни и сковани от студа причудливи снежни вълни. Под много от тях висят ледени сталактити.Какво ли не бих дал за малко слънчице! Вечните ми спътници – двата фотоапарата – така и не посегнах да извадя от раницата. Само аз си знам каква мъка е да се наслаждаваш на такава сурова ледена красота и да не я фотографираш, за да дадеш възможност по-късно и на други хора да се докоснат до нея, макар и без остротата на непосредственото изживяване. На такова място през зимата не можеш да дойдеш, когато си поискаш. Затова е толкова жалко, че времето не е подходящо за снимки. По-късно може би още десетина пъти съм
минавал по този маршрут, но само веднъж можах да случа хубаво време за фотографските си увлечения.Снежните козирки крият невидима опасност, защото създават усещане за стабилност, което е измамно. В това се убедих от собствен опит.Основната скала на ръба
между върховете Бански Суходол (2884 м н.в.) има стъпаловиден строеж. Изключение прави централната му част – Кончето, която е близо една трета от този участък. В тази централна част ръбът е хоризонтален с почти отвесни стени отляво и отдясно. Котките ни здраво се забиват в обледените козирки, по които се налага да стъпваме. Разбира се, стараем се да стъпваме по-навътре, а не на висящия им край, но все пак стъпваме върху тях. Друга възможност просто няма!Аз водя, Пината ме осигурява. Подръпването на въжето е знак за внимание. Оглеждам се и забелязвам малки дупки в козирките, към които се устремяват струйки снежен прах, засмукван от вакуума, създаван от вятъра, който духа под козирката. Приятелят ми е забелязал, че някои от моите стъпки са върху тези дупки, а значи върху несигурния външен край на козирката. Но на места скалното било се стеснява до 30-40 см. И просто няма място за избор. На такива места аз избързвам напред. Разбира
се, рискувам под мен да се счупи някоя снежна козирка, но знам, че осигуровката ми е в сигурни ръце. Чувствам го по решителното подръпване на въжето. Вятърът продължава да връхлита с неотслабваща сила и постоянство. Срещу него е само нашата воля и решителност. Вече предусещаме близката победа. Тя ни чака там, на другия край на Кончето, и ние сме решени да отидем на среща с нея.
Вървим изправени. Не си позволяваме да лазим или да възседнем гърба на опасния див „мустанг”, какъвто през този ден несъмнено представлява Кончето. Това е под достойнството ни!Не зная за кой път проклинам ските, привързани върху раницата. Под напора на вятъра те ме занасят ту на едната, ту на другата страна. Един страховит кръст, който пренасям през развилнялата се снежна голгота. На отсрещната страна на Кончето се поздравяваме с успеха. Една прегръдка без думи и възклицания, но с много радост и въодушевление от преживяното и достигнатото в противоборство с умората, с природните стихии и опасности.Изпиването на поредната чашка от живителното питие отлагаме заюжната кота на вр. Кутела (2908 м н.в.). До него стигаме сравнително леко. Поне така ни се струва, защото какви по-големи трудности може да ни поднесе този скален ръб в сравнение с вече преживяното. Часът е тринадесет. Движим се по самия перваз на зееща под нас бездна, дълбока неколкостотин метра.
Малко след втората кота на върха навлизаме в зона с притихнал вятър. Да тръгнем към връх Вихрен едва ли е разумно. Не сме сигурни дали нашите приятели са излезли според първоначалната ни уговорка, за да ни подсигурят малко помощ при слизането от върха. През всичките дни времето беше лошо
и те биха могли да предположат, че сме се отказали да осъществим замисления преход по този опасен маршрут.Освен да изкачим върха, другата
възможност е да слезем в Казана, но това е практически невъзможно. Наклонът, особено в долната част на стените, които го обграждат, е толкова голям, че „откачването” е сигурно. Затова предлагам да се спуснем по дългия южен склон на върха, който спира в Малкия Казан. По този склон няма падове,
нито дълбоко оформено дере. Той е само широко отворена хлътчина.
Характерът на терена и пухкавият сняг ни налагат начина на слизане. Привързваме се така, че да използваме цялата дължина на въжето. Сваляме котките и започваме слизането, придържайки се близо един до друг. Влачим крака при всяка стъпка, за да събираме колкото е възможно повече сняг
пред себе си, който да ни спира при стръмнината. Слизаме бавно. забелязваме, че наклонът се увеличава, а снегът започва да се свлича сам и образува лавина. Тя ни очиства пътя и до известна степен облекчава по-нататъшното ни придвижване, но ние продължаваме да се спускаме, използвайки отработената вече „схема”. По-късно продължаваме спускането с пикелите на рамас. Долу, в „Казанчето”, се натъкваме на планина отсняг, струпан от образувалата се при слизането ни лавина. Налага се да заобиколим. Може би заобикалянето на това препятствие ни предпази от друга, по-голяма опасност – една втора лавина, но нека не споменаваме за неща, които не са се случили. Почти равното дъно на „Казанчето” е около двеста метра. Умората, дълбокият сняг и промяната на терена може би са причината, която ни принуждава да изминем това кратко разстояние за половин час. Ходейки по равното,ускорено си мислим: „Такъв терен не е за нас!”Часът е вече четиринадесет, когато започваме да се спускаме по тясното и стръмно Мечо дере. Все още сме в свръзка, но вниманието ни е значително отслабено. Вървим на неголямо разстояние един от друг и просто сме забравили за въжето, което се влачи след нас. Минаваме от двете страни на една голяма мура и – стоп!
Въжето остана зад мурата, а ние бяхме я отминали. Тогава Пината направи приятелски жест – нали бях по-възрастният, – изкачи 14-15 метра нагоре и заобиколи дървото, за да можем да продължим пътя си. Не посмяхме дори за момент да нарушим свръзката и да изтеглим въжето от един свободен край. Теренът е стръмен, а снегът – пухкав – идеални условия за лавина.Наблизо е пещерата Хана. Отбиваме се към нея за кратка почивка. Хижата е вече близо. Започваме да викаме с пълен глас – толкова, колкото ни е останал, – но никой не отговаря. Дори ехото се е запиляло нанякъде. Къде ли са приятелите
ни, защо не отговарят? Мислим си, че са вътре в хижата и затова не
могат да ни чуят.Продължаваме слизането и след малко сме вече на равното сред редките вековни мури. Стигаме хижата. Няколко недоизгорели все ще топли главни, изхвърлени на снега пред нея, ни показват, че съвсем доскоро тук е имало хора. Дирите, оставени от ските, също не са покрити със сняг, а вчера валя. По всичко личи, че нашите приятели са си тръгнали едва днес. Стана ни мъчно, че не са ни дочакали. Ключът от хижата е окачен над вратата. Значи, все пак са допускали, че има някаква вероятност да дойдем и имаме нужда от него. Влизаме вътре. Обстановката е ужасна. В една от стаите са струпани номерирани жълти табелки. В друга та са разхвърляни няколко табла шперплат – явно предназначен да създава „комфорт” за спане. Други „удобства” не откриваме. Взимамедве номерирани табелки – No 13 и No 31 – за късмет и доказателство,
че сме били в хижата. Прибираме в раниците котките, въжето и пикелите и слагаме ските. Нищо не ни затруднява по пътя до Банско. Използваме оставените дири от ските на приятелите ни в дълбокия сняг и сваляме своите ски едва при влизането в града.От първите срещнати познати научаваме, че приятелите ни са заминали за София преди не повече от час. За нас само казали, че може би ще се опитаме да минем през Кончето.Новината за нашия преход бързо се разнася из града. Ставаме център на внимание сред познати
и планинари. Заваляват поздравления. Набързо някакво агне се оказва виновно за нещо и затова е опечено. Стоим и говорим до късно през нощта. Обсъждаме проблемите за това, как гр. Банско може да се превърне във важен алпийски център. Разказват се много интересни случки и преживявания из
планината.На сутринта ни събужда ярко зимно слънце. Просто да се пръснеш от яд! Пирин се извисява над града в кристално чисто небе. Няма нито едно облаче. Планината гордо демонстрира великолепието и съвършенството на своите величествени форми. Тогава си помислих: „Пирин е не само една
красива планина. Тя е модел за планинска красота!”Тръгваме си със съжаление, но и с твърдото обещание, че ще се връщаме отново и отново в този величествен храм на красотата и силните преживявания.
В София, в Клуба на българските алпинисти, докладваме за направения от нас преход – премиера. Приемаме поздравления и кроим планове за нови дръзки начинания по планините.
