fbpx
НОВА ГОДИНА НА ЧЕРНИ ВРЪХ разказ на Димитър Керанов и Кирил Радев

НОВА ГОДИНА НА ЧЕРНИ ВРЪХ разказ на Димитър Керанов и Кирил Радев

Тази Нова година отново се качихме с приятели на Черни връх. Преживяването беше магическо, но за малко да завърши трагично. Тук съм описал точно какво се случи. Надявам се разказът да предизвика дебат кой държи планинските хижи и заслони и как правилата трябва да се променят. Споделете, ако искате.

НОВА ГОДИНА НА ЧЕРНИ ВРЪХ

Уморени от тежки софри и леки наркотици, от пиратки и президенти, от развалени ремонти и невъзможен за дишане въздух, решихме с трима приятели, сродни души, да изкачим Черни връх навръх Нова година. Не ми беше за пръв път: посрещнах 2017-та пак там, на 2290 метра, сред сняг и звезди, на покрива на заслона-чайна-метеорологична станция „Черни връх”, откъдето безшумните взривове над София, Перник и Дупница приличаха на светкавици на далечни фотоапарати. Бях нещо като анонимен актьор на огромна, много висока сцена и тази година нямах търпение да повторя спомена.

В ранните вечерни часове на 31-ви декември, след консултация с няколко сайта за прогноза на времето (разкъсана облачност; относително лек за Витоша вятър; ниски, но не прекалено ниски температури), потеглихме с кола към Алеко. Всички бяхме добре екипирани, в добра кондиция и не съвсем незапознати с екстремни климатични условия: сред членовете на групата ни бяха Владо Донков, професионален фотограф и полярен изследовател, както и Стефания Каменова, еколог, изучаващ популацията на северни елени в Скандинавия и Русия. Джоуди Хилтън, американски фоторепортер, живеещ в България, беше прекарала немалка част от живота си по планините на Колорадо и Юта; а аз, макар и най-обикновен писател-журналист, имах нелош тридесетгодишен опит в зимните спортове. Общо взето все хора с афинитет към снега и студа.

На Алеко включихме челниците и тръгнахме през планинския мрак, като се придържахме към добре маркираната и отъпкана „зелена” пътека, която плавно се изкачва към Черни връх. Не искахме да поемаме излишни рискове. Витоша може да не е особено висока и стръмна, но е открита и всеки, който е ходил често там знае, че през зимата времето може да се промени изключително рязко. Не един или двама души са губили живота си по склоновете на този „теменужен остров в лунносребърни води”. При лошо време поезията бързо потъва в гъста прозаична мъгла.

Купи от тук

Към 11:10 вечерта вече бяхме в подножието на Черни връх. Качвайки се нагоре, вятърът леко се усили, дрехите ни започнаха да се заскрежават, но ситуацията беше относително спокойна и под контрол. Температурата беше около -15 градуса по Целзий, но никой от нас не усещаше особен дискомфорт. С бавно полюшващите се челници в мрака приличахме на човекоподобни светулки, астронавти от класически фантастичен филм, които изследват повърхността на далечна бяла планета. Имах чувството, че сме попаднали будни в някакъв общ космичен сън.

Единственото, което малко ни притесняваше беше мисълта за нашия приятел Кирил Радев. Кирил, с когото посрещнах заедно онази чудесна Нова година през 2017-та, този път беше решил да тръгне сам от центъра на София и, тичайки, да се качи чак до заслона на Черни връх, където бяхме се разбрали да се чакаме. Не искахме да го разубеждаваме: той е невероятно силна личност и чудесен бегач, един от най-светлите и смели хора, които познавам, и който, в последните две години се бе отдал на сериозен режим на телесно закаляване (ледени душове, отказ от домашно отопление и т.н.). Смятахме, че знае какво прави и поема премерен риск.

И наистина, на около триста метра от Черни връх видяхме зад нас бързо да се приближава още една човекоподобна светулка, която след няколко минути започна да излиза от мрака и да се превръща в силуета на самия Кирил. Първоначалните ни радостни викове и непринудена възхита постепенно обаче потънаха в странна тишина, когато той най-накрая се изравни с нас: напълно гол до кръста, по шорти и с маратонки, с лека раница на гърба, космите на брадата и тялото му побелели от скреж, той подтичваше леко нагоре с някаква неистова, неземна, почти божествена концентрация. Никой не можеше да повярва на очите си. Все едни виждахме дух или някакво приказно създание. Предполагам такова трябва да е учудването на екипажа на подводница, който изведнъж съзира през илюминатора плувец с шнорхел. Отминавайки ни, Кирил само промърмори набързо, че ще ни чака горе в заслона и след няколко минути вече го изгубихме от поглед. Наистина ли видяхме това, което видяхме? Никой от нас не беше напълно сигурен.

И тук сънят започна да се превръща в нещо като кошмар. Когато след около десет минути стигнахме обгърнатия в причудливи снежни форми заслон на Черни връх, ободрени при вида на приветливо грейналите му прозорци (Хензел и Гретел сигурно са се чувствали така, когато най-накрая за стигнали през гората до къщата на вещицата) се оказа, че Кирил седи сам на дървената пейка в малкото преддверие на сградата. „Заключено е” ни каза той с отпаднал, заекващ глас. „Как така? Защо?” бяха нашите объркани възгласи. Първото нещо, което ми мина през ум беше, че всъщност няма никой в заслона-чайна, че хората, които го управляват просто са решили да отидат някъде другаде за празника. Но защо тогава всички прозорци светеха? Да не би да са забравили включени лампите? На Нова година през 2017-та нямаше никакъв проблем да се влезе в чайната и макар кухнята да не работеше, човек можеше да се стопли до кюмбето, да изсуши мокрите си ръкавици и да ползва масите. Спомних си как тогава цареше прекрасна, много топла атмосфера и как се запознахме с други луди глави, решили да изкачват Черни връх през нощта на 31-ви декември. Какво се беше променило сега? Бях се обадил по телефона на заслона предварително и ми беше казано, не особено любезно, че планът тази година е да се празнува в „семеен кръг”, но това ме беше успокоило достатъчно, знаейки, че все пак ще има някакви хора горе и при извънредна ситуация няма да бъдем оставени съвсем без помощ, на произвола на елементите. Ние четиримата наистина не се нуждаехме особено да влезем вътре в чайната, нито да празнуваме; преддверието на заслона всъщност ни беше напълно достатъчно, за да се защитим от вятъра и да се стоплим. Бяхме си донесли храна за скромна новогодишна трапеза и малко вино за наздравица в полунощ – за нас походът до върха беше далеч по-важен от крайната дестинация, важното беше, че бяхме заедно, група приятели с малко нестандартни разбирания за живота. Но ситуацията с Кирил изглеждаше тежка и започнахме наистина да се тревожим. След като тялото му бе спряло изведнъж да се движи след свръхчовешкия четиричасов крос по шорти от центъра на София до Черни връх, той бе започнал неистово да трепери, да губи способността си да говори и да показва признаци на настъпваща хипотермия. Според мен Кирил беше надценил възможностите си и подценил планината, което малко ме ядоса, но в крайна смета кой от нас не прави грешки? Затова сме заедно там горе, за да разчитаме на топлината на другия.

Купи от тук

Заедно с Владо заудряхме по заключената кафява желязна врата на чайната и започнахме да викаме, че имаме бедстващ човек, който задължително трябва да се стопли. След няколко безкрайно дълги секунди отвътре се чу приглушен женски глас, „Нормалните хора си стоят по къщите на Нова година”, след което отново настъпи тишина. Не можех да доловя звука на приближаващи стъпки или превъртането на ключ: никой нямаше намерение да отваря. Какво тогава правеше отдясно на вратата тази икона на Богородица с младенеца на ръце? Трудно ми беше да осъзная случващото се: в преддверието на планински заслон лежеше момче изпадащо в хипотермия, но хората – планинари! – от другата страна на вратата, които празнуваха Нова година, бяха готови да го оставят да умре на прага им. Несъзнателно се сетих за една от сцените в романа „Моби Дик” на Хърман Мелвил, където маниакалният, нежелаещ да губи време с дреболии капитан Ахаб отказва насред океанската пустош да откликне на зова за помощ на капитана на друг кораб. Ако има морално падение, ако има изобщо концепция за грях, това е отказът на милосърдие насред океана и планината. Насред океана и планината, където празните пространства са толкова ужасяващо огромни, а хората толкова малко, всяко човешко действие – добро или лошо – като че ли изпъква повече и носи по-голяма тежест.

Изскочих навън и отидох от другата страна на заслона. Погледнах към светещите, запотени отвътре прозорци, зад които спокойно се движеха човешки силуети. Направих снежна топка и я хвърлих яростно по стъклото, за да привлека внимание. Фигурите вътре трепнаха за момент като случайно раздвижен от вятъра пламък на свещ, след това отново възвърнаха старата си флегматичност. Влязох отново в преддверието на заслона, за да проверя дали усилията ми са произвели някакъв ефект, но за съжаление вратата все още седеше неподвижна и заключена.

Преминахме към действие. Извадихме всички резервни дрехи от раниците си. Обухме Кирил с два чифта чорапи, сложихме му термо-бельо, облякохме го с полари. Владо изкара спасително фолио от комплекта си за първа помощ и загърнахме тялото на Кирил, като му помогнахме да легне удобно на пейката в преддверието. Джоуди започна да му разтрива ходилата, а аз му помагах да пие чай от термоса, защото ръцете му трепереха прекалено силно и не можеха да задържат чашата. Положението му леко се подобряваше, но признаците на хипотермия не изчезваха.

Отново заудрях по вратата и този път, след десетина секунди, тя се открехна и отвътре се показа средна на възраст, възпълна жена по тениска. Тя застана на прага с ръце на кръста, невъзмутимо преграждайки входа с тялото си. Разговорът, който последва, ако може да се нарече разговор, имаше подчертано абсурдистки характер. Междувременно моят стар журналистически нюх ми напомни да пусна диктофона на телефона си, за всеки случай.

„Това е заслон, нали?” попитах ядосано аз. „Когато един човек бедства вие сте задължени да подслоните този човек.”

„Не” невъзмутимо отвърна жената. „Тука няма никой.”

„Значи вие сте никой?”

„Чакайте да се разберем. Не е заслон, чайна е. Това е чайна. Плащаме 1,200 лева на БТС. Чайна ‘Черни връх’. А ето това…” продължи тя като посочи небрежно към преддверието, в което стояхме заедно с треперещия Кирил, „това е заслон, ако може да се нарече заслон. Или така някой го е описал. Заслон е Самара. Самара също е заслон. Идете бедствайте на Самар.”

„Имате човек с хипотермия отвън. Ние ви чукаме, а вие сте по тениска вътре и не го пускате да влезе да се стопли, така ли?”

„Ама аз съм на работното си място.”

„Какво значи да сте на работното си място? Когато имате бедстващ човек, няма да го приемете ли?”

„Примерно сега не съм на работа. Тука е заключено и няма кой да ви отвори.”

„Но в случая вие сте вътре и празнувате Нова година.”

„Ами разбира се, че ще празнуваме. Това е моята работа и тука ще си празнувам Нова година.”

„Но разбирате ли, че на фундаментално човешко ниво…” Жената не ме остави да довърша и яростно блъсна вратата под носа ми.

купи от тук

Всички онемяхме за момент, опитвайки се разберем ситуацията, на която току-що бяхме станали свидетели. Никога не съм вярвал особено в човешката природа – по-скоро смятам хората за страхливи и късогледи същества, подчинени на егоизма си, способни на невероятна жестокост в името на собствения си комфорт, но все пак, дълбоко в себе си, винаги съм знаел, че има и такива специални моменти, в които човек надмогва себе си и може да се извиси до нивото на ангелите. Обичам планината, точно защото там хората, за разлика от онези в града, като че ли са по-близко до небето, до ангелите. Но ето, че сега се срещахме с някой, който живееше на самия връх на Витоша, а сякаш никога не бе напускал тинята на София. Трагизмът разбира се винаги има и смешна страна и сега, пишейки тези редове, не мога да пропусна паралела с един разговор в „Мечо Пух” който ще си позволя да цитирам.

Мечето се наведе, пъхна главата си в дупката [на Зайо] и извика:

„Има ли някой вкъщи?”

Отвътре се чу трополене и после – тишина.

„Питам има ли някой вкъщи?” извика силно Пух.

„Не!” обади се един глас и после добави: „Няма защо да крещиш толкова! Чух те много добре още първия път!”

„Жалко!” каза Пух. „Ама съвсем ли никой няма?”

„Никой!”

Ясно беше, че няма никакъв смисъл да продължаваме да тропаме по заключената желязна врата и да питаме дали има някой, когато ни беше обяснено съвсем ясно, че всъщност няма никой. Затова Владо реши, че е време да звъннем на планинската спасителна служба долу на Алеко. Разговорът беше кратък и делови, спасителите му казаха, че веднага тръгват с моторни шейни към върха, като Владо ги помоли междувременно да звъннат на празнуващите Нова година от другата страна на вратата и да им кажат, ако е възможно да приберат Кирил да се стопли. След няколко минути – о, чудо на чудесата! – вратата се разтвори и жената по тениска се показа, лицето ѝ така навъсено и страшно, че само змии липсваха в косите ѝ, за да я объркаме с Горгоната. Изсъска на Кирил да влиза, след което хлопна вратата след него и ни остави в висим в преддверието. Вече нямаше никакво значение – важното за нас беше, че нашият приятел нямаше да студува, въпреки че, сега като се замисля, всъщност може би е по-страшно да бъдеш сред хора със студена сърца, отколкото навън, насред зимния вятър.

По-късно Кирил ми разказа какво е станало вътре в чайната. След като е влязъл, дори не е бил поканен да седне до кюмбето, а се е настанил на най-крайната маса. Празнуващите пет или шест души, някои от тях вече на градус, са започнали веднага да му се карат, да коментират жлъчно лекото му облекло, да му викат как такива като нас всъщност сме искали само да се снимаме с телефоните си и да качваме снимките в Инстаграм – ах, този Инстаграм! – за да се хвалим пред приятели. Накрая са го предупредили, че ей сега, като дойдат спасителите, ще му вземат 500 лева, ако няма планинска застраховка. И през цялото това време нито един от присъстващите дори не му е предложил чаша чай.

След около десет минути двама млади спасители, облечени в красивите си червени униформи, вече бяха при нас. Държаха се изключително професионално и точно, като единият от тях влезе в чайната да прегледа Кирил, а ние се заговорихме с неговия колега. Предложихме му от храната, която бяхме донесли, но той вежливо отказа. Казахме му, че съжаляваме, че сме ги разкарвали в новогодишната нощ, но той само махна с ръка. „Не се притеснявайте изобщо. Това е моя работа и задължение”. Вярата ми в човека постепенно започваше да се възвръща. След малко другият спасител излезе с Кирил, който вече се беше стабилизирал, облякоха го топло и го качиха на моторната шейна, за да го свалят в базата на ПСС на Алеко, откъдето ние по-късно същата нощ щяхме да го приберем, за да се върнем с колата заедно в София.

купи от тук

През това време новата 2019-та беше неусетно настъпила. Прегърнахме се, пожелахме си здраве и щастие, и вече успокоени, си наляхме по чаша вино и разопаковахме по пейките провизиите, която си бяхме донеси: ядки, шоколад, баница, фурми, кашкавал, сладкиш. Макар и заточението ни в преддверието да продължи, след като Кирил и спасителите потеглиха надолу, макар и от другата страна на вратата да продължаваха да „празнуват”, при нас май беше по-топло. Дойдоха и дузина други „ненормални” хора, които не си бяха останали вкъщи на Нова година. Най-прекрасните хора! В малкото тясно пространство, на което сега ние бяхме станали своеобразни домакини, настроението бавно се възвърна. Когато наближи време да тръгваме, прибрахме боклука, опаковахме раниците, закопчахме якетата и включихме челниците. Дори и в най-тъмната и студена нощ на Черни връх някъде винаги има светлина.

Кирил Радев

ДОПЪЛНЕНИЕ ЗА „НОВА ГОДИНА НА ЧЕРНИ ВРЪХ“
(актуализирано 8:10 часа 03.01)

След случката с неприемането ни в заслона на Черни връх при съществена нужда мисля, че са необходими няколко фактологични изяснения и допълнения, за да имат всички заинтересовани по-пълна картина:

1. ФИЗИЧЕСКА И ПЛАНИНСКА ПОДГОТОВКА
Тренирам дисциплини за издържливост, полумаратони, маратони, високопланински ултрамаратони, триатлон итн. В планината съм бил за пръв път на няколко месеца, израстнал съм в екскурзионни пътувания и повечето Български планини и Витоша над Княжево, където живееха баба ми и дядо ми. Ефективно съм прекарал години там.
2. ЕКИПИРОВКА
Във времето съм опознал различни видове екипировка, избрал съм възможно най-качественото за целите ми и съм спортувал целогодишно в минусови температури, включително и в планината многократно. Никога не съм се връщал от спорт поради недостиг на екипировка и почти никога не съм използвал цялата екипировка, която съм взимал (т.е. Бил съм презапасен). Никога не съм измръзвал или имал каквито и да е оплаквания от климатичните условия, макар да съм тичал и карал колело в дъжд и през зимата многократно и на ниски минусови температури, защото съм добре екипиран. През 2017 година на 56 км планински маратон adventure run при леден проливен дъжд бях единственият на пункта на Кобилено бранище, който беше ухилен до уши и се шегуваше с невярващите организатори, докато имаше десетки в хипотермия и повечето други трепереха от измръзване. Около половината се отказаха от състезанието, а аз вероятно съм бил единственият, който си носеше мембрана не само на горната част на тялото, а и друга за краката. Екипировката ми за въпросната новогодишна вечер, която беше с мен за горната част на тялото беше четирикомпонентна, от което едно много дебело термо бельо и дебело термояке с качулка. Никога в активно състояние при каквито и да е условия не съм ползвал повече от трислойна екипировка. Бях се погрижил за сигурността и топлината си и по други начини, повече в това видео. https://www.youtube.com/watch?v=jGVfyD7zsJE
3. ОПИТ СЪС СТУДА
Тренирам по метода на Вим Хоф с дихателни практики и излагане на студ от половин година всеки ден – студени душове, студени бани, тичане в студа без горно облекло итн. Вложил съм стотоци часове в четене, учене и прилагане на метода. Мотивацията е предмет на съвсем друга тема, но нека кажа, че досега успях почти изцяло да излекувам много тежа форма на прахова алергия, за която не намирам решение от години, но реално позитивите са много повече и много по-обхватни. Методът на Вим Хоф е отразен например в книгата Scott Carney – What doesn’t kill us. В книгата описан опита на автора на книгата с метода, който пристига от Калифорния в Полша и след 7-дневно обучение без да е някакъв атлет прави 6-часов преход по шорти до връх Снежка на -13 градуса без никакви оплаквания или измръзвания. Референцията е подбрана, за да покаже пример на човек с по-ограничен атлетизъм и опит с метода може да реализира безпроблемно аналогично постижение. Кратко видео за възможностите на метода: https://www.youtube.com/watch?v=q6XKcsm3dKs
4. ТЕСТ
Предишната седмица направих тестово качване до последна станция на Бай Кръсто без облечени дрехи (само в раницата) на същата температура, почти същия вятър, същата продължителност и близка височина. Нямах никакви оплаквания, треперения, хипотермиии и каквото и да е от сорта. Имам видео, свидетел и тракинг хистрори от качването.
5. ПЛАНИРАНЕ
Подготовката ми за качване на върха включваше внимателно следене на прогнозата в дните преди изкчаването (едва в последния ден реших окончателно да се кача), няколкоратно повторение на съществена част от маршура при сравними условия (с оскъдно или без облекло), подготвяне на speed dial на всички други от приятелската група и ПСС, синхронизиране на времето за качването, така че да се засечем близо под върха (което се случи точно така) и други, които може да видите във въпросното видео с подготовката.
6. ФИЗИЧЕСКО СЪСТОЯНИЕ
По време на качаването на Черни връх имах само 2 кратки момента на неприятно изстудяване при усилване на вятъра, но с уменията, които съм развил, правилно дишане и концентрацията ги преодолях за няколко кратки минути. На дълги периоди по време на качването се чувствах съвсем топъл. В нито един момент по време на качването не треперих, когато влезнах в предверието на заслона минаха 5-10 мин преди да започна да треперя първоначално леко, в последствие по-силно. Смея да твърдя, че познавам физеологичското явление, което преживях, защото съм преминавал през него близо десетина пъти след по-продължителни студени вани у нас – то се нарича afterdrop, случва се след интензивно излагане на студ и е различно от хипотермия, макар че би могло да е свързано по принцип. Цитирам същия случай от клингата на Скот Карни и изкачването на връх Снежка, защото той се припокрива физеологично и ментално до съществена степен. „Twenty minutes later I reach the summit, not cold but more tired than I can ever remember being before. We take a couple of photos, and then I roll in the snow and marvel at how warm I feel. Then we step into the observatory together. Just like when I walked into the sauna after standing in the snowy field that first day of camp, the warm air of central heating sends a shock through my system. A minute earlier I felt immune to the elements and happily cavorted in the snow, but now that I am out of harm’s way and have begun to relax I feel a new creeping, cold sensation. My mental armor is gone and the ice in my extremities leaks into my bloodstream. Warm environments are supposed to make me feel warm, but that’s not what is happening. Things are backward. At first a small shiver escapes up my spine. A minute or two later it is a full blown shake. My teeth clatter audibly and soon I can’t remember ever being this cold before in my entire life. This, I will learn later, is what paramedics who rescue hypothermic patients call “afterdrop.” During vasoconstriction the limbs get much colder than the core. When the body starts to warm up, it lets blood through the vascular system again. Blood chills as it passes through the cold arms, hands, and feet, and when it eventually circulates back to the heart it lowers the body’s overall core temperature.“ Повече за феномена афтердроп в контекста на метода на Вим Хоф: https://www.youtube.com/watch?v=yY576CKC97U
7. ЧОВЕШКИЯТ ФАКТОР
Преди 3 години бяхме празували Нова година на заслона на Черни връх, с още една друга компания и всички бяхме добре дошли. Това ни накара да си мислим, че няма проблем отново да реализираме този план. Няколко дни преди тази Нова Година бях попитал нашия организатор два пъти, дали ще ни пуснат вътре и той след предварителен разговор с домакинката там ме увери, че това ще се случи. С това аз нямах и частица колебание, че може да не ни пуснат вътре, бих ли имал такова, бих преосмислил цялото начинание и вида на неговата реализация. Затова и объркването ми, когато никой не отвори беше голямо. Аз дълго време след като пристигнах очаквах, че някой ще отвори и всичко ще е наред и се занимавах с това хората да разберат, че има някой и дори не се облекох, мислейки за това, как да влезнем вътре. Подгълнат от тази мисъл, аз първоначално не облякох дори една дреха, прекъснах си концентрацията и си наруших дишането (при вече спряло движение). Бях подготвен за екипировката, бях подготвен за преодляването на студа, бях подготвен за времето, но това за което не бях подготвен, е че някой ще иска да празнува в собствен кръг, вместо да отвори вратата на просторната столова за няколко човек да се сгреят за кратко на връх Новата година. Досега никога не бях изненадван от планината, но бях изненадан от човешката природа, което разфокусира вниманието ми и вместо да се погрижа за собствените си нужди за сгряване и да не изпадам в такива неприятни ситуации и да въвличам който и да е, аз се ангажирах съвсем излишно с мисли за влизане в една сграда наречена „заслон на БТС“. В изумлението от поведението на тези хора пропуснах да използвам моите warming pads, които бях взел и щяха съществено да облекчат ситуацията пред входа.
8. ДОБРАТА РАЗВРЪЗКА
Когато вече с милото съдействие на групата се облякох, вече бях започнал да треперя силно и беше трудно да си върна дихателната схема и концентрацията, което направи затоплянето ми значително по-трудно и бавно. Видях, че те бяха доста по-обезпокоени от мен и мога да разбера, защо е било така, непознавайки цялата специфика на моята практика, опит и състояние. Съжалявам, че те бяха въвлечени в тази ситуация. Един от тях викна ПСС. Все пак след обличането и треперенето около 25 минути по-късно аз започнах отново да се успокоявам, да се връщам към добро дишане и да предолявам треперенето. Вероятно щях да се възстановя напълно за още малко време, но в същия момент отвориха врата и влезнах в топлото помещения и вече трепереното спря почти на момента. След десетина минути ПСС пристигнаха и измериха моите телесни параметри – пулс 101, кръвно налягане 140/80, кръвна захар 3,6, всичко съвсем близо до нормата, предвид ситуацията. Предложиха ми малко чай и кратко след това ме взеха на моторната шейна и за мое леко учудване на студа навън учудващо дори за мен се почувствах още по-добре от вътре без никакво треперене или сериозно усещане за студ.
9. ПРОБЛЕМЪТ
Състоянието ми по моя преценка не беше критично, нямаше здравословен риск, макар и да беше трудно и доста неприятно за около 20-30 минути. Мога все пак да си представя добре, защо участниците в групата се стреснаха, имайки по-ограничена информация за ситуацията и съжалявам за всичко, през което те минаха. Неколкократните ми повторения, че знам, какво се случва и ще бъда добре, не бяха дотам убедителни на фона на интензивното ми треперене. Но дори и това не беше най-лошото. Най-лошото е, че никой не излезне, за да види как съм и да прецени, ще ме бъде ли или не. Питам се един човек през една железна и заключена врата, как преценява състоянието на някой страдащ. И така възниква генералния въпрос – ами ако на мое място има човек с реална животозастрашаваща нужда? Дали някой ще излезне отвън и ще се поинтересува? Дали има шанс за някого, и този някого може да е всекиго, да замръкне за постоянно пред една заключена врата, докато едни хора вътре празнуват?
Дали да казвам и аз, че за по-удобно ни пратиха да си бедстваме на заслона на Самара…
9. ПОЛЕЗНО ДЕЙСТВИЕ ЗА ВСИЧКИ НАС
След пристигане в ПСС на Алеко се запознах с приятния и ангажирания с бъдещето на ПСС нейн началник Емил Нешев. Директно преминахме в дълъг и задълбочен разговор за предизвикателствата, които службата среща и необходимостта от планинско затраховане на всеки един от нас за финансиране на дейността по спасяване на човешки животи. Той цитира редица числа и бях изумен да разбера от него, че при цени за една моторна шейна от 30 000 лв и едно яке 500 лв годишния бюджет на ПСС с 32 екипа в страната е малко над 800 000 лв. По-късно щях да разбера, че например малкото кръгово движение в Драгалевци е на цена от 400 000 лв. Осъзнах още повече нашата отговорност като любители на планината да допринесем финансово към съществуването и развитието на тази високо човеколюбива служба, която бди за нас и бях насочен. Замислих се колко от нас пренебрегват това и че всеки от нас, дори и най-опитните може да имаме нужда от помощ и тогава ще има значение, дали сме помогнали и ние преди товаа. Научих, че можем да направим затраховката съвсем удобно онлайн https://www.pss-bg.bg/planinska-zastrahovka/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *