Николай Петков разказва за преживяното на о-в Ливингстън

Николай Петков разказва за преживяното на о-в Ливингстън

Николай Петков сподели  за преживяното на о-в Ливингстън.

След новата година за нас тримата алпинисти настана време да проучим и набележим нов маршрут, като набелязахме за изкачване връх Симеон, който се оказва най-личния връх, който се вижда от планината Тангра от гледната точка на базата, тъй като се намира на преден план (главното било сменя посоката си на юг при връх Фризланд). Обсъждахме много варианти, но всички пътища изглеждаха много опасни. Междувременно времето и прогнозата не бяха добри. При един кратък прозорец се качихме на едно малко връхче близо до испанската база, Napier Peak, и направихме снимки на ледника Hunt и западните склонове на планината по южното крило на главното било. Още тогава се очерта бъдещия маршрут. Имахме и други идеи, но те изискваха достъп с лодка на около 30 км от базата, което щеше да представлява логистичен проблем, особено в момента, тъй като имаше недостиг на бензин. И така избрахне вариант за прекосяване на нацепения ледник, от т.н. премка Несебър. Разстоянието до там беше ок. 7 км и щеше да стане с моторните шейни.
Времето препускаше и ние всеки ден с трепет очаквахме прогнозата на испанците, която те получаваха и препредаваха на нас. Така разкъсване на облаците и не особено силен вятър (ок. 5 възела) имаше за 16-ти.
Сутринта моторните шейни ни оставиха на набелязаната точка, там оставихме една ръчна шейна със скиорските обувки и я укрепихме със ските. Сложихме котките, включихме GPS-ите на часовниците Garmin, без които там нямаш никаква работа, и започнахме прекосяването на ледника. Това вероятно беше първо навлизане въобще там на хора, много цепнатини, покрити, но продънващи се от време на време под тежестта ни. От началото до края тримата бяхме непрекъснато вързани с въже.
След ок. 2 км достигнахме основата на реброто.
Редуваха се стръмни снежни и фирнови полета, като на места по-стръмни участъци изискваха работа със сечивата. Всеки от нас имаше по 2 сечива, което е задължително на тези пасажи. Някъде на ок. 800 м.н.в. видимостта се снижи до 10-тина метра, но бяхме набелязали път в уредите, който ни насочваше. ориентировъчни точки имахме и за върховете. Така, използвайки и натрупания оипит в тази планина, без да се мотаем преминахме през облачния слой и вече към връх Академия имахме добра видимост, даже снимахме околните върхове Фризланд, Борис и Симеон. Малко преди върха се наложи да заобикаляме по много стръмен терен едно надвесено снежно-ледено образуваание, подобно на огромен джоб, което още по снимките нарекохме „Веждата“. Академия се оказа по-нататък и по-висок от отбелязаното в картата, като определихме точното му местоположение и височина, направихме и няколко снимки. Продължихме по гребена, по който се наложи да търсим път през все по-сложни форми на релефа. Така достигнахме края на гребена при южното рамо на връх Свети Борис, 1685 м.Няколко снимки и веднага предприехме траверс по главното било надолу към премката между Борис и Симеон, която се оказа с височина 1398 м. Там Дойчин постави на статив камера за запис на таймлапс – на него по-късно видяхме как прииждат облаците отляво на билото. Достигнахме върха на Симеон във видимост ок. 20 м, с все по-засилващ се вятър. Засякохме точки с часовниците, и подгонени от вятъра решихме да не включваме двучестотния уред с голяма точност – просто нямаше как. Върхът се оказа с ок. 120 м по-нататък от предполагаемата точка според картата, а височината 1580 м.
Сизането от Симеон и качването отново на Борис се превърна в кошмар, вътърът започна да ни събаря и мята наляво-надясно, почти в пълна липса на видимост, движение единствено по записаната следа в GPS-а, набодените на идване бамбукови флагчета повечето бяха издухани, но появата на някое останало предизвикваше невероятно облекчение, че сме на следата. Започна и мръзнене на ръцете и на всеки квадратен сантиметър останал непокрит с очила или дреха. Сняг набиваше обсолютно навсякъде и най-неприятното – в скиорските очила, намалявайки до нула и без друго ограничената видимост.
Започвайки слизането по гребена се надявахме, че вятърът е само по билото, а надолу нещата ще станат по-човешки. Нищо подобно! Добрахме се до мъничката премка на реброто, отделяща вр. Акладемия, и няколкото метра там трябваше да пълзим. Вече задължително едното сечиво беше винаги в готовност, а при порив на вятъра трябваше да е задължително забито, иначе те повдига и запокитва на няколко метра. Постепено започнахме да се учим да ходим патешки и да се просваме на леда като усетим порива.
В личен план си мислех, че най-силния вятър вече съм преживял – когато преди много години ме повдигна и просна от другата страна на т.н. Сижа на Фицрой в Патагония. Но ето че имало още главата да пати. Надолу от вр. Академия по стръмната стена като че ли имаше малко отслабване на поривите, поради завета на стената. Но когато стигнахме до едно малко бастионче в основата, което се свърза с основния гребен с остър фирново-леден ръб, нещата достигнаха негативната си кулминация. Тримата бяхме залепени като гербови марки и правехме по няколко сантиметра лазене по стръмната наветрена стена на ръба. Вътърът отскубваше всяко нещо, което не е закачено по теб – така замина едното сечиво на Дойчин, катарама от раницата и щека на Неделчо. Ръцете мръзнат, моите със сигурност, и борбата вече е да не ги изпусна, а същевременно да не отлетя.
Вътърът се спуска от върха на планината надолу по склона, завихря се по нащърбения релеф, и с канска скорост и звук пристига при нас, ти се осланяш на него за да не те отнесе, той за миг отслабва, колкото да загубиш равновесие, и порива ти удря шамар от другата страна, който те просва в нокдаун…
Малко по-ниско достигаме до първата по-голяма цепка, нещо като бергшрунда на границата с ледника. Пъхам се в нея и започвам да тегля Неделчо с въжето, защото макар и на 8-10 м от мен няма как да ме чуе. Те с Дойчин схващат идеята ми и се събираме тримата в цепнатината – тя надолу е дълбока, но с вълнообразни стени и без проблеми да се закотвим вътре. Малко отдих от вътъра!
Вече е късно вечерта, но тук е светло и през нощта. Вече сме свършили течностите, умората е голяма. След кратко обсъждане решаваме, че ще изчакаме няколко часа, с надежда вятърът да утихне. Осъществяваме връзка с базата по радиостанцията и ги информираме за намеренията си.
След това започваме да копаем ниша в цепнатината, така че да не стоим в неудобни пози и да направим място за сядане. След около час имаме доста удобни места за сядане и за тримата, но поривите на вятъра понякога достигат до нас и отвяват топлината… Правим течности, и хапваме по някой и друг Roobar. Като цяло добро възстановяване.
В 5 ч решаваме да тръгваме надолу. Отново връзка с базата, където също карат безсънна нощ. Уговаряме се, че ще се обадим отново 1 час преди да достигнем точката където сме оставили шейната и ските, за да могат да ни приберат с моторните шейни.
За зла беда вътърът не изглежда намалял. При прекосяването на ледника отново основно придвижването е с навигация по записания трак с уреда на Дойчин, който на бивака успя да го зареди от акумолаторна банка (ключов момент!). Моят уред отдавна е умрял. Свързваме се според уговорката с базата и около 8 ч достигнахме стартовата точка.
Връзката не е твърде добра. С притеснение обаче разбираме, като подробностите научихме в последствие, че преди Орфееви порти (на ок. 2 км от нас), където терена е наклонен и се подсича, вятърът е обърнал шейната на Данчо, Роман в опит да направи обратен завой за да му помогне също е бил обърнат и ситуацията е станала кризистна. И двамата успяват да изправят шейните, но се загубват един друг (видимостта е почи нулева). Роман се връща в базата. От там има връзка с Данчо и се свързват с испанската база за подпомагане с 2 шейни. Има изградена практиката между двете бази при предприемане на рисковани пътувания с шейни или лодки е да се предупреждават за евентуална готовност за взаимопомощ. Испанците реагират мигновенно и след 1 час при Данчо в близост до Орфееви порти пристигат 3 шейни от испанската база. От там Данчо заедно с 2 испански шейни (едната аварира) продължават и около 10 ч са при нас. Пример за невероятната взаимопомощ на 7-мия континент!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *