24 часов маратон по колоездене

24 часов маратон по колоездене

Снимка Любомир Ботушанов
Снимка :Любомир Ботушанов  http://mtb-bg.com

Няколко думи за отминалият 24 часов маратон по планинско колоездене, провел се за 10-ти юбилеен път… от Васил Рачев
––––––––––––––––––––––

Привет на всички, които успяха по един или друг начин да се докоснат до вече превърналото се в традиция 24 часово презареждане с позитивна енергия и усмивки.

Невероятно е! Но за често участващите е напълно обяснимо. Как след 24 часа колоездене, човек не сваля усмивката от лицето си? Дори напротив, запаленият огън от маратона подсилва емоцията и след финала, дори с дни напред…
Този маратон трябва да се изживее, за да бъде всичко напълно усетено. Ако искате да преминете през цялата му неповторимост, то няма как, ще трябва да карате през всичките 24 часа.

От толкова много гледни точки може да се погледне на това събитие. От гледната точка на организаторите; от гледната точка на участниците в различните категории; от гледната точка на приятелите и роднините дошли да подкрепят своите хора и много други…

От моята камбанария погледа е следният:
За да се участва в това събитие, осъзнал или не, участника със сигурност се е сдобил през житейският си път със нужната психика; нужната амбиция, повярвал е във своите сили. Маратона вече като една планинска река, започва да търкаля камъка събрал във себе си изброените качества и по един или друг начин, ще го кали и ще го изведе в спокойните води на радостта от преживяното. Само не трябва да се подценяват „бързите течения” и с прецизност да се преминават. За да няма грешки и неприятности, както е и в живота, така и тук, човек трябва да слуша сърцето си.

Освен изброените качества, нужни за да се впусни човек към приключението, той със сигурност през годините е събирал и семената на любовта към природата и спорта. Тази любов към природата, ден след ден го е срещала със нейните красиви дарове, прочиствала е мислите му и е заздравявала връзката със спорта. Защото напълно щастлив, един спортист може да бъде, когато е сред природата.
За мен тези 24 часа, като към тях мога спокойно да добавя и още няколко преди и след самият старт на събитието. Или общо към 30 часа, духът ми се потапя във една „медитация”, където се забравят всякакви материални; забързаности; манипулативни и изкуствени игри на съвременния живот. Тук на този празник, усмихнатите хора са такива, защото „Кривите спици” са ни дали повода, да се съберем и да изживеем едни неповторими моменти по време на състезанието; по време на лагерните огньове… Тук на това събитие, всички замесени в купона са напълно осъзнато в сегашният момент и го изживяват на 100%.

Това издание, както и всяко друго е уникално. Но за мен точно това участие, се различаваше от другите ми с това, че тази година имах удоволствието за първи път да се запиша в категорията отбори. Това стана възможно благодарение на моят приятел Атанас Скатов.

След седем поредни участия, сега за първи път щях да бъда с верен приятел в отбор.
Всеки отбор носеше име. Нашият се казваше Чомолунгма. Кръстихме го на най-високият връх на планетата Земя, известен още с името Еверест. А предисторията на наименованието на отбора ни е дълга… Ще спомена само това, че моят приятел и съотборник преди две години покори този връх. А предшестващите и последващите го върхове са Макалу; Анапурна; Манаслу; Винсън Масив и много други.
Дааа, моят съотборник определено притежаваше силен дух и стремеж за постигане на поставените цели.

Старта бе даден! Затъркаляха се гумите по трасето. Индивидуални участници; Отбори и Щафети съставяха плътната и цветна колоездачна нишка. Трасето ги приветстваше за поредна година и им обещаваше непрестанна съпътстваща феерия от дневни и нощни закачки и благинки, които след всяка обиколка, участниците да очакват с желание и нетърпение.
Този ден, метеорологията бе подписала примирие с Кривите спици! През годините тя се бе пробвала да поразтърсва неуморните колоездачи. Изпращаше им високи температури; безжалостно слънце; студове; мълнии; дъждове и ветрове. .. През годините животните също знаеха за този 24 часов празник. През годините са идвали мухи, стършели; дневни и нощни крави, кончета…

Тази 10-та поредна юбилейна година всичко беше идеално и перфектно. Първите светли часове бяха с прекрасни температури за колоездене. Жегите ги нямаше. Белите крави кротко си пасяха от жълтите тикви, посадени по нивите покрай трасето. А трасето бе чудесно. Много от линиите бяха изчистени от бабунки, от ръката на времето. И трасето беше много приятно за преминаване. Това което го е имало винаги, го имаше и тази година, закачливият пясък. Поради стеченият на обстоятелствата, той беше и определящият фактор за представянето на нашият отбор.

Още на първата обиколка, там където от широката нива се навлизаше в боровата горичка,предната гума на моят съотборник поднесе в пясъка. От където последва и негово падане, каращият юнак зад него, нямаше време за реагиране и също падна, само че върху него.
Това падане отключи някаква стара травма в лявото коляно на моят човек. Продължихме по трасето да търкаляме гумите. Минутите се сливаха в часове, километрите образуваха обиколки. Болката след всяка обиколка се увеличаваше и след завършването на седмата обиколка след падането поспряхме. Наско се консултира с лекаря на състезанието и решихме да починем и след час-два, да видим как ще е коляното.

С чаши чай в ръка станахме част от компанията, настанила се покрай един от лагерните огньове. Имаше хора от Ловеч и София. Пламъкът осветяваше лицата ни и внасяше топлина в безлунната нощ. Около нас имаше още два-три лагерни огъня и много разпънати палатки. Въпреки това, тишината и спокойствието бяха създали хармония, която бе засилвана от заобикалящите ни дървета. Короните на които бяха наредени в кръг и образуваха портал на сетивата ни към звездното небе, което тази нощ бе подарък за всички присъстващи. Темите се сменяха, Наско се мажеше с крем и се надяваше да му мине коляното. Обвиняваше се, че бил причина за изоставането ни в класирането. Ние сме отбор и като такъв следваше да преминем през всичко, което ни спохождаше. За сега нашето изоставяне в класирането ни спечели красиви мигове край огъня с нови усмихнати хора. Това е нормално за човешката психика на спортиста. И аз да се бях ударил, със сигурност щях да се чувствам неприятно, заради моят съотборник. Но сега това нямаше значение. За нас най-важното бе Наско да няма по-нататъшни усложнения.

Към 00:00 часа, решихме да не продължаваме със обиколките, на сутринта щяхме да решим дали да не се пробваме да завъртим още някоя обиколка до края на състезанието. Нашата компания край лагерния огън, участваше в щафета. Докато един от тях кара, другите почиваха и после се сменяха.
Легнахме да поспим… Аз във моята палатка. Наско и неговата приятелка, която неспираше да помага с каквото може, в тяхната.
За 8-ма поредна година участвам в това състезание. Като само на първото ми участие бях поспал час и половина. Сега си лягах за поне 7 часа сън. Нощта се изнизваше спокойно. Неспиращите юнаци продължаваха да въртят обиколки. Тишината се бе настанила трайно, часът може би бе към 3 или 4 сутринта. От време на време търкалящи се гуми; звук от спирачки; и вик „ има ли будни” я разсейваха. Едновременно в просъница знаех какво усещат нощните маратонци, които в момента се бореха със себе си и трудностите на трасето. Едновременно с това докато спя, сънувах как посред бял ден отново спя в палатката си, и през леко отвореният и цип ме гледа колоездач възседнал своето колело… След известно време тишината завоюва и последната частица от съзнанието ми.. .

Ето, че очите ми се отвориха и не се искаха повече да се затварят. Часът бе към 06:30-07:00. С желание се изстрелях на вън за да вдишам чистият въздух. Тишината бе още тук. Реших да се поразходя до старт-финала, че ме глождеше любопитството, по колко обиколки са навъртели неуморните юнаци и съответно къде е нашият отбор в класирането. А на самият старт-финал също цареше утринна тишина. Тихо от лаптопа на съдиите свиреше народна родопска музика, под чиито фон състезателите се чекираха и продължаваха напред.
Първите двама юнака в индивидуалното класиране бяха с по 20-сет обиколки и не спираха да карат. Нашият отбор със своите 8 обиколки, и вече 9 часа извън трасето, бе на 4-то място в отборното класиране. Като третият отбор ни водеше с една обиколка. Постоях малко при съдиите и се върнах край палатката. Почти всички още спяха, а тези които си будуваха по трасето, продължаваха своят 24 часов път.
Седнах на един от столовете до платката, на два метра от самото трасе. Беше време за закуска. Пуснах си приятна музика за събуждане. Извадих домашната баница, нарязана и полята предният ден с мед. Налях си и чаша топъл чай от липов цвят. По трасето все по често минаваха състезателите и поздравяваха с добро утро ! Настроението се увеличаваше, а с него и дневната светлина. След няколко минути щеше да изгрее и Слънцето. Дочух шум от палатката на Наско. Реших, че се събужда и реших да попитам как е положението. Без да се показва от палатката, Наско каза, че няма да може да се качи на велосипеда, болката в коляното не си бе отишла. Решихме да се откажем вече официално. Върнах картата с която си отбелязвахме обиколките.

Решихме да останем до края на проявата и награждаването. Часът бе към 07:30, Наско и приятелката му още бяха в палатката. Реших да се кача на колелото и да направя една обиколка по трасето, приветствайки Слънцето и новият ден.
Така 5-10 минути след като тръгнах, вече бях сред красотите на Средна Гора. Гористите възвишения бяха с нова утринна премяна. Въздуха и свежестта на утрото зареждаха всички сетива, и правеха настоящият момент специален и единствен. Слънчевите лъчи нежно затопляха живота и вкарваха нови сили във състезателите.

След няколко километра видях встрани един от юнаците да ремонтира нещо по колелото си. Спрях и реших да помогна. Оказа се, че е пукнал гума. След като я сменил, новата също се е пукнала. Сега щеше да се пробва да я залепи с лепенка. Нямаше смисъл да се мъчи. Дадох му моята резервна гума. След като проверихме още веднъж външната гума за трънчета, сложихме вътрешната и започнахме на смени да и вкарваме въздух с помпата. Сглобихме колелото и тръгнахме. По-спомени, мисля, че момчето се казваше Емо. Той участваше в щафета и не искаше да се бави, защото така щеше да забави и останалите от неговата група.
Реших да карам след него. След няколко километра Емо усети, че задната гума е спирана от нещо. Спряхме и регулирахме спирачките. След кратък престой бяхме отново по трасето. След серията от спускания и изкачвания сред борови горички, сега се движихме край широката нива насадена с тикви. А сред тях белите крави си хапваха от тях вкусно вкусно.
С Емо карахме заедно до горната контрола. Там си стиснахме още веднъж ръцете и си казахме, че ще се срещнем долу край палатковият лагер до старт-финала. Аз тръгнах да спускам, а той остана още малко на горната контрола.

Гумите започнаха да се суркат и да обират виражите на палавата пътека. Скалите и скоростните прави покрити с камъни и пясък, осигуряваха едно забавление и като малко дете необременено от нищо, оставях сетивата напълно да комуникират с този терен.
След десет минутен скоростен полет, ето ме отново на старт-финала до палатковият лагер. Наско и приятелката му вече бяха станали. Из лагера цареше оживление. Раздумки за изминалата нощ и преживяното от юнаците, които са карали без да спират, изпълваха пространството. Постоях и аз. Поговорих с адаша, който бе карал до късните часове. След известно време пъхнах нова вътрешна гума в задният с джоб и тръгнах за още една обиколка. Трасето беше толкова приятно, че ми се искаше да направя още някоя обиколка, без да гоня места в класирането, просто за удоволствие. Еми друго си е, човек да е спал 7 часа и да тръгне да кара по това трасе. Силите и настроението са по високите скали на радостта.

Минутите образуваха часове, а километрите обиколки. Цветната нишка от колоездачи продължаваше да центрофугира трасето. Усмивките на всички цъфтяха и неусетно наближаваше кулминацията. Настъпването на 24-тият час.
Щафетите все още гонеха скорост. Отборите до край заздравяваха силният дух. Индивидуалните участници като едни околосветски пътешественици очакваха своето завръщане на старт-финала.
И ето във 13:10 на 2.10.2016, 24-тият час от започването на това състезание настъпи! След официалните 8 обиколки с Наско, навъртях още 7 за удоволствие, през последните 5-6 часа на състезанието.

Умората прегръщаше щастието от преживяното! Разговори за различните случки на участниците, изграждаха спортно-художествената картина. Която в този момент бе най-ярка и красива. И като едно истинско творение на изкуството, след няколко часа, тази творба щеше да се раздроби на парчета. Като всеки участник в тази изумителна проява, щеше да отнесе частица от нея. И ако искат след време да възстановят тази красота, то те ще имат тази възможност отново след година.
Като едни истински астрономи всички ще гледаме към небето и ще очакваме този момент, когато картината наречена 24 часов маратон ще блесне в спортният календар. И знаейки каква красива гледка е това явление, всички отново ще бъдем там и ще изградим новата още по-красива творба.
Така е и така ще е… Истинските неща са красиви, когато се правят от сърце. В това 24 часово приключение: организаторите; участниците; помагачите; приятелите и роднините; публиката; спонсорите и медиите са със сигурност с големи сърца. Благодаря ви, че ви има и продължавате да творите в сферата на истината; спорта; силният дух и природата.

Поздравявам всички замесени. И ви пожелавам здраве. Всеки един от вас: организатор; участник; помагач; приятел; роднина; публика; човек от медиите; спонсор, да не забравя добрите фотографи, всички вие сте градивна частица от цялото, наречено Спорт в България. И всички вие градите една спортна среда и показвате, че спорта е едно от най-хубавите неща.

Моите уважения към всички участници; специални адмирации за дамите дръзнали да се изправят срещу 24 часовата проява. Адмирации за всички, заели почетните места в отделните категории.
Браво Крива Спица!

До нови срещи! Поздрави и само напред хубави хора! :beer: :peace:

Васко
Мляко с ориз

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *